Прочитът на петте избрани романа показва сложната картина на човешката екзистенция, която художествената литература успява да изгради на основата на опита от Втората световна война. Това е опит в екстремното, в насилията, в страданията и смъртта. Всички изобразени участници в сблъсъка имат своите „основания“, каузи и претенции, но разрухата е обща за всички.
Тъкмо това стои в основата на изобличението, на хуманистичния патос. Войната може да бъде обявена за „справедлива“, „свещена“, „освободителна“, но при всички случаи тя е преди всичко смърт и разрушение, хиляди и милиони насилствено прекъснати човешки животи.
„Това е то.“ Тази реплика се появява след всяка смърт и почти след всяко катастрофично събитие в романа Кланица 5. Тя сякаш резюмира и приключва войната, живота, делата на оглупелите хора.
На пръв поглед репликата е израз на откровен цинизъм или на примирен фатализъм. Тезата може да изглежда съвсем проста – хората са принципно смъртни и рано или късно всички си отиват от този свят. Както е казано в един от романите – „на всеки жив се падат хиляди мъртви“.
Но в тази лаконична реплика има и още нещо – това е дълбокото огорчение от неспособността на човеците да се справят със злото в себе си, да подкрепят „по-добрите ангели“ на собствената си природа, ако използваме ефектната образност от книгата на Стивън Пинкър. Да помогнат на живота и на смисъла, за да удържат по-дълго позициите си в неравната и неизбежна битка със смъртта.
Пътят на цивилизоване е дълъг и труден, а войните и техните литературни образи показват, че той все още не е извървян.
В основата на настоящото изследване е убеждението, че моралистичният и изобличителен патос на литературните творби може да съдейства за по-задълбочено осмисляне на човешкия опит в агресията и страданията, в милостта и надеждата.