Зараждащият се в българската специализирана литература интерес към стратегическото управление на човешките ресурси е естествен от гледна точка на развитието на теорията и практиката на самото управление на човешките ресурси в страната. Този интерес, разбира се, би бил подчертано положителен, ако не беше свързан с редица непрецизности и откровено погрешни посоки на мислене.