Необходимостта от социално осигуряване е стара почти колкото човечеството. Във всяко едно общество, независимо от неговия етап на развитие, винаги е имало хора, които по независещи от тях причини не могат със собствените си усилия да осигуряват издръжката си.
Това са преди всичко децата, които са все още неработоспособни и старците, които са вече неработоспособни. Но и всеки човек по всяко време може да изпадне в неработоспособност – временна или трайна. Освен това има случаи, когато един човек е работоспособен, но поради други причини, признати за значими от обществото (майчинство, безработица, грижи за болен член от семейството), не може да придобива средства за издръжка срещу личния си труд. Невъзможността да работят и да се издържат сами, прави засегнатите граждани както материално, така и социално по-уязвими. Това поражда необходимостта от обществена солидарност в преодоляването на тези неблагоприятни последици. Тя намира израз най-вече в системата на социалното осигуряване чрез предоставяните от него осигурителни престации вместо загубения трудов доход на осигуреното лице или като компенсация за някои негови извънредни разходи, както и в случаите на загубена издръжка от близките на починалото осигурено лице, която те са получавали от него приживе. Социалното осигуряване предоставя материални престации не във всички случаи, когато лицето загуби своя трудов доход или издръжка, а само когато причините за това са обективни (независещи от неговата воля) и законодателят ги е счел за достатъчно обществено значими – това са т.нар. осигурени социални рискове. Социалното осигуряване у нас се осъществява най-вече чрез системата на държавното обществено осигуряване (ДОО).