По традиция българското слово е наша родина и хранилище на историческото ни битие. Неслучайно още през 1842 г. в пробната книжка на сп. „Любословие“ Константин Фотинов посочва, че периодичните издания са „повече потребни, нежели хляба“. Ето защо словесното изкуство е най-ярката форма на българския дух и чрез него може да бъде проследена философията на националната ни съдба. То носи и притежава силно изразени етникосъзидателни и държавнотворчески функции.
В този смисъл по-задълбоченият поглед върху развитието на свободното българско общество след 1878 г. показва по убедителен начин, че появата и развитието на демократичния политически печат, без никакво съмнение, са едни от най-важните постижения в духовния свят на българина през свободната епоха. На първо място – поради факта, че не е познат друг продукт на интелектуалния труд, който да се списва, отпечатва и разпространява всеки ден – и през лятото, и през зимата, и в мирно време, и през периоди на войни.